след като упорито отказах да попитам една девойка (моето приятелство с която приключи преди 16 часа по, както си мислех, взаимно съгласие) “как си?”, тя ме насоли едно хубаво къв съм бил бездушен и безсърдечен и психично болен. и съм й развалил настроението при тва. и също че съм щял яко да съжалявам, дето съм отблъсквал малкото хора, опитващи се да ми бъдат фр (явно се чете “фръ”).
тва, след като тя и още една като нея (с която още не сме се избили, защото уж свирим в една и съща група) ми четоха някакъв недоизмислен морал задочно цяла нощ с половинчасови паузи за безсмислени екзистенциални дрънканици. след като заклеймиха две от качествата ми, които смятам за най-важни (простотията и дългокосието), реакциите ми бяха крайно резервирани. така и не стигнахме до консенсус, но затова пък беше едно от най-интересните ми преживявания в последно време.
след като съм излязъл от скайп, оказва се, те са завършили разговора си с обсъждане на менструалните си цикли. аз, междувременно, съм сънувал разни фентъзита.
после отидох на училище за школа по журналистика, като вместо това се оказах на лингвистика. хората от школата са готини (:
тази вечер, въпреки че в дългия чат бях заявил, че засега не намирам нужда да продължавам приятелските си отношения с тях (както по културному, така и, цитирам по памет, “махайте се от мене, вървете на путка си лелина и стойте там до второ нареждане”), девойката от началото на поста реши да поведе невинен разговор. опитите й бяха увенчани с неуспех, а хладното ми поведение, каква изненада, я отблъсна.
поуката: научих, че май все пак не съм загубил способността да ми “пука”. за голямо съжаление на моите “фръ”-та, не за изчерпани и празни образи. макар и след този пост да започна да гледам по-критично и на тях, има хора, които са ценни за мен. и тях наистина мога да нарека свои приятели.
а думите са кал, в ръцете ми - глина.
затова и не ги уважавам особено.
а на действия тепърва ми предстои да се уча. по-добре късно, отколкото никога.
