ей това не го очаквах начи. докато си пишех симфоничната песничка и усетих друг вид помия, тоя път зародила се вътре в мен. прилича на омразата. (все още не съм се научил да различавам своите чувства и това би могло да доведе до забавни за страничния наблюдател произшествия.) интересно е кога изпитвам това. щом става дума за нея, начи не е омраза, не може да е. мъка, мъкаааа. абе ум да ти зайде. моят отдавна вече е зашол, обърнал се е наопаки и се е зашил.

абе последните (единствените) няколко месеца от живота ми вероятно биха могли да предоставят достатъчно материал за интроспективен емо албум (: дет пееха фата, евридей ай прей фор дъ седнееееес, айс ар бляк, май троут фул ъ сикнеееееес…

if i’m a writer,
i’m a poet,
i might love you,
but never show it.
you should forget me
this is a long tour
and i’ll be back
but not in time
for