представете си един хуманоид („човек“ не обичам да казвам, „индивид“ е неуместно). външният му вид е лесен за отгатване. характерна негова черта е, че всъщност не съществува, но успешно убеждава хората в обратното. на техен гръб. и тва е единственото нещо, в което може да ги убеди, тъй като методите му се състоят главно в повтаряне на несвързани фрази и обвинителни погледи.

по няква забавна ирония на съдбата ей такъв убитак ми е баща. със смях бих излял неговата кръв от вените си.

тва е. повече няма и не може да има.

а вчера беше толкова прекрасен ден… видях искрици светлина. не смятам да позволявам на някво зомби да ми ги отнеме, да ми отнеме това, за което съм се борил през последната година…