intermission!

[мегафон] the rebellion has started… [шепот] inside my head…

(днес намерих място, което ме мрази
и сам съм си го направил така
and it hit me hard)

АЗ ИМАМ МОЕТО СВЕТОВЪРТЕНЕ В МЕН!

пореден край?
този път – окончателен?
[и те така...]

[значи,] но аз открих разликата между себе си и… прочие. докато ония мухльовци живеят във вътрешните си светове, този мухльо (аз) нося в себе си единствено семето на света. и цялата тази апатия е негова защита – да не покълне в един най-обикновен несъвършен човек. да не отиде зян. но аз не зная вече как да го посея, чувствам, че не мога, не чувствам, че мога. тогава нека порасте и на свой ред разпръсне семена… и предаде щафетата нататък.

[да не забележа, че съм се събудил...?]

!

днес щяхме да разрушим света

- тая мъгла не е на добре – каза чистачката. – времето ще се развали.

времето, уви, си течеше сравнително нормално, докато аз карах главата на отражението си да променя лика си и изчезва. а после се качихме на покрива и празното сиво небе беше на един юмрук разстояние.

in the kinetic energy of a moving fist
lies the birth-machine for a parallel universe…

кулите на новия свят се подаваха от върховете на блоковете… вълкът ни гледаше с интерес [и] с двете си различни очи – дали той беше светът?

neo-wolf, but older again than the lupus itself
linked its fur to the gyroscope of time – a collection of failures

а после бог е праволинейно копеле, все едно съм си пил кафето с него. и останах без олипс

промяната не трябва да бъде промяна
светът трябва за един миг да стане такъв, какъвто винаги е бил

epic phail

ето, че пораствам, край. и, понеже така и не си избрах един от световете, които бяха пред мен (а сега дори не помня какви са), бух в общия. от известно време си задавам един въпрос: с какво толкова съм различен, по-добър от останалите? вече не мога да намеря отговор. [следват забравени думи]
провалих се. [ "(((:" ми става навик. ]
утре ще си набележа нова бляскава цел, за да тръгна покрай нея (дори не право след нея). но… ще бъде жалка. не успях да надхвърля човешкото, а втори шанс има ли? има, ама друг път.
от различен станах само неприятен. в америката „специални“ викат на малоумните.

megadeth – a tout le monde

криви макарони

„Мри, като не си мал!“
[цикличната композиция иде от само себе си.
отхвърлям я мъжки.]
„Мри, като не си мал!“
Скърцанията на химикал,
пишещ светлосиньо, на пресекулки
[суросинкяво на цепленки!! ^^^]
оглася депото
и събаря безброй лилави ледени висулки,
по-къси от микрон.
гледам гишето през крив макарон.
(излизам и се лутам из тълпата.
тя пък знае къде отива.
горката.)
присядам в един вход с фас в устата.
невидима броеница в ръката.
едно по едно падат зърната
и кехлибарът се пръска по земята.
(и оставам с пръст в устата,
и без дори примка в ръката.
отивам да скоча в реката)

come clarity

ей, затри ми се предният вариант на поста. а беше толкова хубав.

надеждата за моето бъдеще се крепи на съдържанието на предстоящия албум на in flames. яко, яко

едно „спи ми се“ беше чуто като „пие ми се“ и в резултат на това с „прекрасната с китарата“ (в случая без китара) отидохме в морската с пат-ром-че „капитан фред“, кило бира и торба форнети… с преполовяването на алкохола вече бяхме прегърнати и прочие. но с изтрезняването въобще не прекратихме „прочие“-то, напротив… и в един момент, може би точно когато осъзнах пълното безсмислие на цялата тази история и го изразих гласно (за нейно адско разочарование…), а може и преди тва да е било, се усетих, че гласът й и думите й са като от ново българско кино. може би като на мацката от оня филм, дето отвлякоха професора и го заключиха в парното. а той си халюцинираше… искам и аз така. и сега въпросът е дали да вляза във филма й и да изляза оттам с пробудени емоции, или отново не бих успял? ненужни отбивки няма. от мен си зависи. и какво ли ще стане в понеделник? щом само спомените ми напомнят за случилото се преди броени часове…

около 7:30 се прибрах. бях известен от нашите, че славея ми е звъняла, метнах ябълка-две в гърлото, дигнах си чуковете и към зоната. уик-уик-уик-уикеда, уикеда, уикеда, в състав ерол – бас, роската – китара, владо попа от контрол – тъпани и един клавирист, дето издаваше странни звуци и му забравих името. пък и сума ти лица видях, ум да ти зайде. отначало ми причерняваше и все се скатавах, но после, като загрях, се метнах в екшъна и също най-отпред до края на шоуто. по едно време ерол се умори и ни накара да насядаме заедно с него, и тъй изсвириха една песен седнали… после свириха „иван“ и аз, нали съм добро дете, суфлирах първи и трети куплет *гордо* xD „боби“ аз я започнах със следния текст, понеже бандата се назландисваше:
сутрин ставам рано, с първи петли,
някъде към десет-десет и нещо,
не помня какъв беше текстът по-нататък,
но кво ме ебе, мамата си трака!
а „че гевара“ главно публиката пя xD
абе болница, егаси ^^

ей това не го очаквах начи. докато си пишех симфоничната песничка и усетих друг вид помия, тоя път зародила се вътре в мен. прилича на омразата. (все още не съм се научил да различавам своите чувства и това би могло да доведе до забавни за страничния наблюдател произшествия.) интересно е кога изпитвам това. щом става дума за нея, начи не е омраза, не може да е. мъка, мъкаааа. абе ум да ти зайде. моят отдавна вече е зашол, обърнал се е наопаки и се е зашил.

абе последните (единствените) няколко месеца от живота ми вероятно биха могли да предоставят достатъчно материал за интроспективен емо албум (: дет пееха фата, евридей ай прей фор дъ седнееееес, айс ар бляк, май троут фул ъ сикнеееееес…

if i’m a writer,
i’m a poet,
i might love you,
but never show it.
you should forget me
this is a long tour
and i’ll be back
but not in time
for

напомняне

мразя, мразя, мразя училище.

дон кихот of the computer age

от известно време хора се изплъзват покрай мен.
на мен ми е все едно.
на тях – не.

в разговорите с е. осъзнах какво искам.
искам да се бях родил три, или пет, или десет години по-рано.
като в случая на оня безумец дон кихот,
чиито единствени сведения за жадуваната епична епоха
- която вероятно си е била предостатъчно скапана -
са романтичните романи
така и моите са шепа думи, събрани оттук-оттам.
но нищо.
(и ром.)
балиго.

искам да съм оттогава. с
купоните,
рока,
кухарките,
чалгата,
тъмната стая,
наркотиците,
депресията,
истинските приятели,
истинските събития,
истинските спомени.

хищното 90-летие.

искам тревата да е на мода
искам воев да е жив
искам да бъда герой от сборник „таласъмия“,
и затова съм алегорията на сервантес.

консервантес.
ненавиждам настоящето, с уикипедията, скайпа, джиесемите, с емотата, с телевизия скат.
ненавиждам и стерилното, канадско бъдеще.
и това е защото ненавиждам себе си, защото не съм този, когото трябва да бъда.

когото искам да бъда.
искам, искам, искам, а-а-а
и все така заспивам
(и спирам да искам, забележете.)

дайте ми вятърни мелници, за да полетя с крилата им.

свободен

бързам да го кажа, преди главата ми да се е вързала на възел – свободен съм.

и смятам такъв да си остана!