неприятно ми е да бъда този, който получава отговор от рода на:
отказваш се още на въведението - или си малък бог на квантовата физика или взимаш нещата твърде навътре
по дяволите и за бога, не искам да чета такива неща
по-тъпи са даже от мен [какво беше писала вени г. за обективизацията]
не се пише така, деца! не се пише така
грх… неприятно ми е вече да го пиша тоя блог… хората, които могат да ме разберат, не го четат… той [аз] вече не съществува, разклони се пътят ми от него…
отново празнота, отчайваща празнота, но поглъщаща дори и отчаянието (дали, след като напиша това, ще ми го даде?) искам си неделята и понеделника, с виолетовата прекрасна и с пробуждането, в което сънят поздрави деня… [искам на маруся xD] нима всичко се разпада? [дори идолът ми - не ми е ясно той ли е - не е ли...
упражнение за читателя [понеже авторът не може да го направи]
кой е написал yesterworld на dark tranquillity? докъде sundin пише текстовете на in flames?]
бивам обичан и мразен, излъгах те пак, не го осъзнавам…
[самотата, санчо, е като салама... тя е страх от това да си самодостатъчен]
бля.
на infinitely
със триста цитри
с трети мост
аз съм прост
ураган от черен пясък кожата изпепелява.
чу далечен птичи крясък, в страх косата побелява.
плът от костите се стича, кръв обагря небесата.
и си казваш: “баси пича!”. [тъй се казваш]
съдиш само по косата.
гниди гъгнат в гняв и болка
гният гадни, недоносени.
над световното дърво са ни
припокрили с нескопосани
ципокрили пеперуди.
хищни са - серат коприна.
(а светът е за двамина!
два етажа! два комина!
…нещо в мислите се срина.
скобата така остана -
кльощава, недоебана.
измъкни се.
ил’ гръмни се.
всеки от тях се прикрива като нормален млад (дори да е на доста години) член на обществото - пропил се простак или пък интелигентен юноша. но, когато видят, че са сред свои, когато вечерта е тяхна, те свалят маските си и стават единно цяло - звяр… ех, защо не успях да се оттдам на емоцията…
01.12.2007 сл.Хр., около 20:00. земята, българия, варна, читалище “отец паисий” (бивше “маяковски”). зала с около 200 стола. една трета от местата са заети предимно с най-разнообразна паплач, облечена предимно в черно, предимно с дълги коси. шепнат си или се смеят на висок глас. притъмнява - само няколко пурпурни лъча светлина разкъсват мрака в залата. чува се вик: “йебаньеее!”. бурен смях и викове: “и бира!”, “и водка!”, “и хеви метъл!”. най-накрая “ренегат” излизат на сцената с гръм и трясък. два реда пред мен, дельо, хрис и джибрата правят седящо пого. възмутена, или пък просто загрижена за живота и здравето си, ем се премества през един стол от мен. опитваме да си кажем нещо, но следващата песен ни заглушава. след още една-две, тя си заминава (вероятно защото и аз станах да мятам коса). след няколко песни, две-три момчета (включително марто и джибрата) са се хванали да куфеят в малкото пространство между сцената и първия ред столове. присъединявам се към тях, вокалът ни стиска ръцете. между песните ту се прибираме по местата си, където мятането на коси продължава, ту оставаме отпред, като към средата на концерта вече се е събрала редица от към десетина души. джибрата си иска поздрав, след две-три песни вокалът го поздравява. и така, песен след песен… поканиха едно момиче на сцената, дадоха й китара да свири и й подариха албум и тениска… “дай нещо за пого!” “а сега, за пого и неговите приятели…” шегува се единият китарист. и като стана едно пого в пространство, широко метър и петдесет… егасимус! охраната ни кара да спрем да куфеем и да се отдалечим от сцената, но, между фойерверките, отново сме там, прегърнати през кръста, опрели по един крак на сцената, размахващи цялото си битие в такт с музиката. китаристът хваща акорд и ни дава да “свирим” - дърпаме жиците, както ни падне… за последната песен вокалистът хвана един по един няколко души, сред които и мен, и ни качи на сцената. ние пък, от своя страна, вдигнахме половината публика с нас… и пак се хванахме да куфеем. по едно време докопах wah педала на единия китарист и, докато той свиреше солото, се хванах да се лигавя… без да забележа, че ефектът е изключен. но - нищо, карай! и така, концертът свършва с половината публика на сцената… всеки крещи, колкото му глас държи… един по един, хората си тръгват. вземам някакъв сетлист за спомен от пода и завързвам някаква приказка със соло китариста, който се опитва да ме депресира и да елиминира конкуренцията с факта, че китарата се учи 18-20 години… (по-късно ми хрумна гениален тарикатлък в сми облог, с който да му взема едната китара, но… уви, късно. ако се бях сетил по-рано, щях да опитам) слизам си, китаристът взема кутийка перца и започва да раздава… вземам първото. отвън са се наредили за тениски и албуми. докато си преброя парите, са продали и последната тениска “L” и си заминавам. спирам се да си вържа косата пред витрината на някакъв ресторант, през която съм забелязал огледало. хората вътре се смеят. одзвервам им се за довиждане и продължавам нататък…
а с перцето се свири добре (:
