днес

днес… беше доста голям ден. макар и сигурно да съм се провалил най-глупаво на класното по математика. удари ме на поезия, то тва не се забравя, и се получи това. после солидно се полигавих със съучениците си (имало и свестни деца в тоя клас, уви, само метъли. което е притесняващо) и за пръв път тази седмица не оставах след часовете. в буса се качих пред зоркото око на контрольорката и пак минах на аванта, някой ден късметът ще ми изневери и ще трябва да си купя билет.

чушка.
*чуш чуш*
стига бе.

после… се прибрах и… извъртането на глава към училищната програма вече не може да ми помогне.
ани (:
последните две седмици беше уместно да се неслучат. извинявай, пък :Р
и… открих. открих себе си в писанията на мира и в оня албум на сварог… магия, съща магия.

“нощта е най-тъмна…”

някой пита ли го? някой спирал ли се е, впервал ли е поглед в слънцето с тих въпрос:
“как си, брато”?
е, аз не познавам такъв.

и на слънцето му е тежко.
всъщност, огньовете на неговите простички ядрени реакции тежат повече от грижите на всички нас, взети заедно.

почувствахте ли се маловажни?
но то никога дори не си е помисляло да не изгрее.

let’s reunite and brush the dust away…
така е то
но вятърът ще отвее праха

а чудодейният отговор наистина се крие в clayman,
но не мога да го разбера, преди сам да съм го достигнал.
искам да се запозная с андерш фриден.
струва ми се, че бихме имали доста да си кажем.

behold ii

can’t grab the sun
find me (;