Posts Tagged ‘

12
дек

сбъркан (тоя път - не аз)

д. н. не е у ред… сега ми хрумна къв е сбъркан и реших да го напиша. ако по някаква случайност чете, здраве да е :D начи, нямам нищо против момчето, но… просто му е сбъркано мисленето. гордее се, че е III генерация музикант… не знам, това, че се занимаваш със същото нещо, с каквото и още двама души, не ми се струва повод за особена гордост. още повече, след като гореспоменатите са те отгледали с него. и, освен тва, си един най-обикновен юноша, с живот, запълнен със сума ти младежки грижи, ама не ония романтичните за приятелството, любовта, идеалите, вярата и прочее, ами тия, модерните. дето не запълват душата ти, но заемат място в нея. и за музиката не остава място… имам чувството, че за тоя тип китарата въобще не е важна, което ме изкарва от нерви, понеже е адски добър. пък с гадния му характер става егаси. въобще не виждам искрата на твореца у него и тва е.

е, поне в. си намери човек със сродни идеи. и вълкът сит, и агнето цяло. пожелавам им много творчески успехи и да изнесем с тях концерт на една сцена :D

много хаотичен пост.
а мира ме плаши. светлината на “нейното ново аз” ми се струва, че ще бъде ослепяваща.

04
дек

Видях едно дете с крила,
отблясък през прозореца.
Замахнах с моята ръка,
стъклото с крясък се разля.
Толкова сам, колкото мога
аз в отчуждение плувам натам.
Всички сте жаби и аз просто не мога
да проговоря езика ви сам.
Здравей, здравей, студен живот!
Аз ще приема твоя шанс
и на ръба застинал бог
ще плаче тихо във аванс.

Димитър Воев

закъсня ли тази песен?

е. ли ми посочи приликата между мен и воев или просто беше крайно време сам да я забележа? не искам крайно време, искам начално. а оня изблик пред т.? какво за него? защо ли имам чувството, че повече друг няма да има? (а ето, докато пиша тва, и вече приижда на парцали xD)
и съм станал зависим от хора като м. (марче не си ти), които да оправдаят несигурносттанерешителносттанереалността ми с безполезни, макар и донякъде интересни псевдопсихофилософски разговори…

да бъда щастлив или да бъда нещо?
лол-

25
ное

язък за барута (ирония на съдбата)

иде неизбежното.

“две години ти трябват”, рекоха ми, две години, и съм щял да се оправя. сега съм бил лапе. ми лапе съм. и не ща да се оправям, не ща да поумнявам по техните критерии.
и, теглейки им сочната българска майна, ето, че стигнах до точно това. поех по пътя, който мразя. а, ако взема да стигна твърде далече, за да се отклоня от него, без да съм запълнил празнотата в сърцето си, мога да считам (изкуших се да напиша “можете да считате”, ама кой ли го чете това) живота си за похабен.

творчеството вече не ми доставя щастие, нито дори удовлетворение. красотата съм приел за нещо обичайно. а концепциите за чувство, за дефектна, човешка преценка (каква ирония - а аз въобще не си правя труда да преценявам ситуациите, в които попадам), за обич и тъга, и безброй още, са ми чужди.

в ума - идиот, в душата - изрод. сляп и сакат.

и ми остава само да псувам, да псувам…