come clarity

ей, затри ми се предният вариант на поста. а беше толкова хубав.

надеждата за моето бъдеще се крепи на съдържанието на предстоящия албум на in flames. яко, яко

едно „спи ми се“ беше чуто като „пие ми се“ и в резултат на това с „прекрасната с китарата“ (в случая без китара) отидохме в морската с пат-ром-че „капитан фред“, кило бира и торба форнети… с преполовяването на алкохола вече бяхме прегърнати и прочие. но с изтрезняването въобще не прекратихме „прочие“-то, напротив… и в един момент, може би точно когато осъзнах пълното безсмислие на цялата тази история и го изразих гласно (за нейно адско разочарование…), а може и преди тва да е било, се усетих, че гласът й и думите й са като от ново българско кино. може би като на мацката от оня филм, дето отвлякоха професора и го заключиха в парното. а той си халюцинираше… искам и аз така. и сега въпросът е дали да вляза във филма й и да изляза оттам с пробудени емоции, или отново не бих успял? ненужни отбивки няма. от мен си зависи. и какво ли ще стане в понеделник? щом само спомените ми напомнят за случилото се преди броени часове…

около 7:30 се прибрах. бях известен от нашите, че славея ми е звъняла, метнах ябълка-две в гърлото, дигнах си чуковете и към зоната. уик-уик-уик-уикеда, уикеда, уикеда, в състав ерол – бас, роската – китара, владо попа от контрол – тъпани и един клавирист, дето издаваше странни звуци и му забравих името. пък и сума ти лица видях, ум да ти зайде. отначало ми причерняваше и все се скатавах, но после, като загрях, се метнах в екшъна и също най-отпред до края на шоуто. по едно време ерол се умори и ни накара да насядаме заедно с него, и тъй изсвириха една песен седнали… после свириха „иван“ и аз, нали съм добро дете, суфлирах първи и трети куплет *гордо* xD „боби“ аз я започнах със следния текст, понеже бандата се назландисваше:
сутрин ставам рано, с първи петли,
някъде към десет-десет и нещо,
не помня какъв беше текстът по-нататък,
но кво ме ебе, мамата си трака!
а „че гевара“ главно публиката пя xD
абе болница, егаси ^^

пост

посветен на (какво правих преди обяд? а, да) спането, фотошопа, мира, мешката, васил (да е жив и здрав и по-често да си празнува рождения ден), пуретите, пицата, водката (завой клуб xD), последвалата излагация (среден коефициент 3337 от 10 по оценката на трима души), ем (от която повече няма да се плаша), мани с яката коса, зона 51, групите от декаденс нещоси феста (и най-вече на симболик, които имат някви нови песни, които са поне толкова яки, колкото старите soilwork), публиката на декаденс нещо си феста (която ме остави целия в синини и мускулна треска), девойката, която скоро май ще поразочаровам, веригата (която не съм забравил да въртя) и онзи прът (който трети ден стърчеше пред нас, преди да понесе гнева на веригата; обръщение към него: хората ще го прочетат ся тва нещо, на ти сила сега, да те видим какво ще направиш). и на всичко останало и всички останали.
и най-вече на най-тъпата фиксидея на света: отчаяно да се опитвам да не мисля xD

паднаха ми гумите и тичам на място.

концертът на 1 ег

след като бях прекарал един училищен предиобед, в който най-приятното беше, че чалгарите в съседната стая пуснаха любимия ми „бай иван“ (-иване, пуснаха песен за тебе! -коя, бе? -ми „бай иван“!), а най-интересното – новата прическа на мани (аххахах), в пет без нещо хванах втората сто и осемнайска, която ми падна и се занесох в квартала на жоро от почивка, а именно в почивка, по-точно, в първа езикова гимназия „фредерик жолио-кюри“. вътре срещнах зийк (за втори път днес), аш и стан, които бяха дошли само за малко… хел ни се метна подобаващо на вратовете и след малко си запробивахме път с нея, мишел, лу и не помня кой още (а, спомних си – киро също, пламбето и досадния не знам дали и те, ама бяха в крайната дестинация; затва пък калекс предпочетоха да останат отзад) към първите редове, където видяхме анто с бас и сини цайси, славея с къса коса и още разни екземпляри. дара метна зъл поглед :D

концертът беше нашарен с кви ли не кретении (даже към края се сетиха да изгасят част от осветлението), а хел и киро бяха последни. хел, като една себеуважаваща се хел, още в самото начало се паникоса, нали, както си му е редът… после й дадох едно мое листо за късмет, но дръжката му се скъса…
двама пича – ники с клавир и един с китара хванаха да свирят разни добре познати мотиви и аз като заразмятах една ми ти коса, като взех да се излагам… външните наблюдатели после твърдяха, че хората са снимали мене вместо тия на сцената. тва не щото бях толкоз интересен, ми щото пичовете си свиреха адски добре, ама звукарят яко им беше осрал всичко и звучеше, все едно дигат шум на поразия.

предпоследната песен половината народ я взе за последна (ми нищо чудно, тя беше няква такава протяааааажна, финализираща) и се изнесе. пропуск. междувременно еск дойде и подбра сума ти народ – калекс, мани, ани, ивет и прочие. хел и киро се възкачиха на сцената, сингбекът се завъртя (мислех, че е тоя, който аз направих, но досадния и пламбето се оказа, че бяха направили по-добър) и като се разтанцуваха, па като запяха… преждеспоменатите танцьорки ги нямаше, киро не беше с костюма си, но… стана адски, ама адски добре. беден ми е речникът на суперлативи да опиша колко адско стана… искам като баба гйоца да владея думите, ама нъцки, изгубих го и тва умение някъде по пътя…

после, след като за пореден път употребих умението си да ставам невидим в автобус, отидохме на кафе в „скарлет“. оттогава допреди малко, когато майката ми се изхрачи върху душата с разговори за безсмислици, ме държеше една такава лекота…

лекота, лекота, ама безцветна бе дееба…

концерт. ът. (за метълите и съдбата на западния свят)

всеки от тях се прикрива като нормален млад (дори да е на доста години) член на обществото – пропил се простак или пък интелигентен юноша. но, когато видят, че са сред свои, когато вечерта е тяхна, те свалят маските си и стават единно цяло – звяр… ех, защо не успях да се оттдам на емоцията…

01.12.2007 сл.Хр., около 20:00. земята, българия, варна, читалище „отец паисий“ (бивше „маяковски“). зала с около 200 стола. една трета от местата са заети предимно с най-разнообразна паплач, облечена предимно в черно, предимно с дълги коси. шепнат си или се смеят на висок глас. притъмнява – само няколко пурпурни лъча светлина разкъсват мрака в залата. чува се вик: „йебаньеее!“. бурен смях и викове: „и бира!“, „и водка!“, „и хеви метъл!“. най-накрая „ренегат“ излизат на сцената с гръм и трясък. два реда пред мен, дельо, хрис и джибрата правят седящо пого. възмутена, или пък просто загрижена за живота и здравето си, ем се премества през един стол от мен. опитваме да си кажем нещо, но следващата песен ни заглушава. след още една-две, тя си заминава (вероятно защото и аз станах да мятам коса). след няколко песни, две-три момчета (включително марто и джибрата) са се хванали да куфеят в малкото пространство между сцената и първия ред столове. присъединявам се към тях, вокалът ни стиска ръцете. между песните ту се прибираме по местата си, където мятането на коси продължава, ту оставаме отпред, като към средата на концерта вече се е събрала редица от към десетина души. джибрата си иска поздрав, след две-три песни вокалът го поздравява. и така, песен след песен… поканиха едно момиче на сцената, дадоха й китара да свири и й подариха албум и тениска… „дай нещо за пого!“ „а сега, за пого и неговите приятели…“ шегува се единият китарист. и като стана едно пого в пространство, широко метър и петдесет… егасимус! охраната ни кара да спрем да куфеем и да се отдалечим от сцената, но, между фойерверките, отново сме там, прегърнати през кръста, опрели по един крак на сцената, размахващи цялото си битие в такт с музиката. китаристът хваща акорд и ни дава да „свирим“ – дърпаме жиците, както ни падне… за последната песен вокалистът хвана един по един няколко души, сред които и мен, и ни качи на сцената. ние пък, от своя страна, вдигнахме половината публика с нас… и пак се хванахме да куфеем. по едно време докопах wah педала на единия китарист и, докато той свиреше солото, се хванах да се лигавя… без да забележа, че ефектът е изключен. но – нищо, карай! и така, концертът свършва с половината публика на сцената… всеки крещи, колкото му глас държи… един по един, хората си тръгват. вземам някакъв сетлист за спомен от пода и завързвам някаква приказка със соло китариста, който се опитва да ме депресира и да елиминира конкуренцията с факта, че китарата се учи 18-20 години… (по-късно ми хрумна гениален тарикатлък в сми облог, с който да му взема едната китара, но… уви, късно. ако се бях сетил по-рано, щях да опитам) слизам си, китаристът взема кутийка перца и започва да раздава… вземам първото. отвън са се наредили за тениски и албуми. докато си преброя парите, са продали и последната тениска „L“ и си заминавам. спирам се да си вържа косата пред витрината на някакъв ресторант, през която съм забелязал огледало. хората вътре се смеят. одзвервам им се за довиждане и продължавам нататък…

а с перцето се свири добре (: