дуел

ssk ме предизвика на дуел. брей. избирам за оръжие ром. който се напий пръв печели.

начи незнайно защо и как съм на някъв самотен остров [написах "разговор"]. убил съм ssk и съм му зел жената, охааа. ще има иако сръбска музика и скубанье под мишниците. и начи имам със 7 албума, които мога не само да ги слушам, ми и да си ги избера даже, егаси. тука има някаква намеса от ТЯХНА страна. 7 са прекалено малко, за да напиша с тях “help” на пясъка (кво бе, по филмите винаги го правят и никога не действа)… тъй, начи.

първият албум, за който се сещам, когато си мисля кой ми е любимият албум
тва не значи, че ми е най-любимият, но нищо
не е сложно за обяснение, ама е сложно за разбиране
а и ме мързи
добре де, досега сто пъти да съм го обяснил
и пак нищо да не се е разбрало
e clayman на in flames.

в този албум дълго време намирах себе си. бях си наумил да разгадая посланието, което носи, в цялата му… цялост и го приемах като едва ли не лично предизвикатество. уви, “апатията”, която така приличаше на описаната в албума, ме поизостави май и личностните ми кризи свиха по малко по-друг път. е, на острова, докато не съм зает с жената на ssk, ще имам доста време да мисля.

следва една компилацийка от песни из албумите soundtrack to your escape, reroute to remain (дето много ги мразят), whoracle и colony, пак на същите. просто не мога да се откажа от някои песни и тва е. вива ла пиратството и на фидел кастро шапката също вива.

дотук айде от мен да мине два. после може да ги направя да се броят за три, ако не се сетя още.

дарк транквилити (тва име ацки обичам да го пиша тъй) нямат цял албум, който да си зема. сори момчета.

soilwork. охааа че ми се дослушаха. колебая се между figure number five, natural born chaos и stabbing the drama. може и sworn to a great divide - най-после да си го изслушам целия xD айде да е natural born chaos.

from autumn to ashes. [и ко кат са емо??] тук наградата да прекара един живот с мен определено печели holding a wolf by the ears. обожавам го тоя албум. просто има адски много да се чуе и прочете…

grendel - harsh generation. тука сигурно кьорава китара няма, ама нищо. води се industrial/harsh ebm, демек има много тупца тупца и агресия. пътуващ (:

svarrogh - lady vitosha. мамка му мамка му мамка му, как можах да се сетя за тоя албум чак като го прелистих в media library-то? велик, велик, велик албум. на него ще основа новия свят, с виолетово небе… една огромна луна, мъдреща се в небето денем… и една черна, нощна…

подгласници ::
[тва звучи като някаква възглавничка, която си я слагаш под гласните струни и гласът ти не се накъсва като пееш тихо и фалшиво ин флеймс на гаджето... всъщност вече има такова нещо, казва се бира]
hollenthon - with vilest of worms to dwell. също много готина музичка. симфоничен блек/мелодичен дет. пеят за разни пичозни войни и дракони ебачи. яко надъхва, ама писва.
lacuna coil - karmacode. почти достатъчно оригинален.
джендема - в бялата точка на европа. адски ми е любим тоя албум. може да го взема да ми напомня за останалия свят (;
theatre of tragedy - storm, theatre of tragedy. нямам достатъчно любими песни от тях, ама си струва да се слушат.
what’s he building in there - what’s he building in there. адски готина история има тука, но не е музика за остров (: горещо го препоръчвам тоя албум.
нова генерация, ревю - всичко. тях ги знам по сърце и душа ((: няма какво да ги вземам - оставили са следата си в мен.

после може и да напиша някъв по-сериозен пост, ако можех да изградя човечество със седем албума кво-що
ама сигурно няма

днес

днес… беше доста голям ден. макар и сигурно да съм се провалил най-глупаво на класното по математика. удари ме на поезия, то тва не се забравя, и се получи това. после солидно се полигавих със съучениците си (имало и свестни деца в тоя клас, уви, само метъли. което е притесняващо) и за пръв път тази седмица не оставах след часовете. в буса се качих пред зоркото око на контрольорката и пак минах на аванта, някой ден късметът ще ми изневери и ще трябва да си купя билет.

чушка.
*чуш чуш*
стига бе.

после… се прибрах и… извъртането на глава към училищната програма вече не може да ми помогне.
ани (:
последните две седмици беше уместно да се неслучат. извинявай, пък :Р
и… открих. открих себе си в писанията на мира и в оня албум на сварог… магия, съща магия.

чалга

чалга.
ти си чалга.

метълът е чалга.
поп-фолкът е чалга.
пънкът е чалга.
рапът е чалга.
хаусът е чалга.
а, забравих - и емото е чалга.
сетете се за още музикални стилове.
кючеците не са чалга. те винаги са истински.

да ходиш на дискотека е чалга
да ходиш на кино е чалга
да теглиш торенти е чалга
да ходиш на плаж е чалга
да ходиш на солариум е още по-чалга
да ходиш на училище е чалга
(след 8 години и половина учене на чалги се чувствам готов да вляза в някой чалга-университет и да получа висше чалга образование, барем ми помогне да си намеря чалга-бачкане, за да изкарвам чалга пари, с които да си купувам още и още и още чалга.)
да ходиш да биеш цигани е чалга
да си циганин е чалга
да караш скейт е чалга
да ходиш на фитнес е чалга
да ходиш да пиеш е чалга
да пиеш у вас си е чалга

да пиеш е чалга
да пушиш е чалга
да друсаш е чалга
да ебеш е чалга
да обичаш е чалга

да отидеш в чужбина е чалга
да останеш тук е достойно решение, след време превръщащо се в достойна чалга.

интернет е чалга.
форумите са чалга.
мирката е чалга.
скайпът е адската чалга
блоговете са чалга и те.
авторските права са чалга.

ти си чалга.
и аз съм чалга (:

по мотиви на рамбо амадеус

най-тъпият пост

ебем ти чалгата

пост

посветен на (какво правих преди обяд? а, да) спането, фотошопа, мира, мешката, васил (да е жив и здрав и по-често да си празнува рождения ден), пуретите, пицата, водката (завой клуб xD), последвалата излагация (среден коефициент 3337 от 10 по оценката на трима души), ем (от която повече няма да се плаша), мани с яката коса, зона 51, групите от декаденс нещоси феста (и най-вече на симболик, които имат някви нови песни, които са поне толкова яки, колкото старите soilwork), публиката на декаденс нещо си феста (която ме остави целия в синини и мускулна треска), девойката, която скоро май ще поразочаровам, веригата (която не съм забравил да въртя) и онзи прът (който трети ден стърчеше пред нас, преди да понесе гнева на веригата; обръщение към него: хората ще го прочетат ся тва нещо, на ти сила сега, да те видим какво ще направиш). и на всичко останало и всички останали.
и най-вече на най-тъпата фиксидея на света: отчаяно да се опитвам да не мисля xD

паднаха ми гумите и тичам на място.

концертът на 1 ег

след като бях прекарал един училищен предиобед, в който най-приятното беше, че чалгарите в съседната стая пуснаха любимия ми “бай иван” (-иване, пуснаха песен за тебе! -коя, бе? -ми “бай иван”!), а най-интересното - новата прическа на мани (аххахах), в пет без нещо хванах втората сто и осемнайска, която ми падна и се занесох в квартала на жоро от почивка, а именно в почивка, по-точно, в първа езикова гимназия “фредерик жолио-кюри”. вътре срещнах зийк (за втори път днес), аш и стан, които бяха дошли само за малко… хел ни се метна подобаващо на вратовете и след малко си запробивахме път с нея, мишел, лу и не помня кой още (а, спомних си - киро също, пламбето и досадния не знам дали и те, ама бяха в крайната дестинация; затва пък калекс предпочетоха да останат отзад) към първите редове, където видяхме анто с бас и сини цайси, славея с къса коса и още разни екземпляри. дара метна зъл поглед :D

концертът беше нашарен с кви ли не кретении (даже към края се сетиха да изгасят част от осветлението), а хел и киро бяха последни. хел, като една себеуважаваща се хел, още в самото начало се паникоса, нали, както си му е редът… после й дадох едно мое листо за късмет, но дръжката му се скъса…
двама пича - ники с клавир и един с китара хванаха да свирят разни добре познати мотиви и аз като заразмятах една ми ти коса, като взех да се излагам… външните наблюдатели после твърдяха, че хората са снимали мене вместо тия на сцената. тва не щото бях толкоз интересен, ми щото пичовете си свиреха адски добре, ама звукарят яко им беше осрал всичко и звучеше, все едно дигат шум на поразия.

предпоследната песен половината народ я взе за последна (ми нищо чудно, тя беше няква такава протяааааажна, финализираща) и се изнесе. пропуск. междувременно еск дойде и подбра сума ти народ - калекс, мани, ани, ивет и прочие. хел и киро се възкачиха на сцената, сингбекът се завъртя (мислех, че е тоя, който аз направих, но досадния и пламбето се оказа, че бяха направили по-добър) и като се разтанцуваха, па като запяха… преждеспоменатите танцьорки ги нямаше, киро не беше с костюма си, но… стана адски, ама адски добре. беден ми е речникът на суперлативи да опиша колко адско стана… искам като баба гйоца да владея думите, ама нъцки, изгубих го и тва умение някъде по пътя…

после, след като за пореден път употребих умението си да ставам невидим в автобус, отидохме на кафе в “скарлет”. оттогава допреди малко, когато майката ми се изхрачи върху душата с разговори за безсмислици, ме държеше една такава лекота…

лекота, лекота, ама безцветна бе дееба…

като на кино

преди няколко минути, смятах да напиша първия си пост в този блог, представляващ интерес за тези, незапознати с това що за животно съм.
после го забравих.

но ето, че идат най-фиксираните/фокусираните моменти от годината.

днес оставих майката да чете текстове на in flames и излязох навън. седнах на една пейка в морската и гледах хората. и видях. видях как някои хора съществуват с повече кадри в секунда от други. доставя ми известно удоволствие да ги гледам. и… когато погледнах надолу, видях и себе си такъв.

по-късно срещнах мира с някакви нейни авери, сред които джибрата. е няма такъв като него просто :Р дразнещ с простотиите си, ама някакси кефещо-дразнещ, щото, ако в тоя свят някой успява да бъде такъв кретен, то той определено е несериозен. затова пък има егаси филмовото присъствие. моменти, след като се разделих с тях, открих нещо много странно, свързано с него. щях да пиша в блога колко странно е да откриеш мистерия около някой, когото наричат “джибрата”, ама забравих за какво ставаше дума.

днес беше хубав ден (:

а прекрасната с китарата от оня ден вчера ме разочарова… изчезнали са хората, които търся, и това е. изчезнали с времето и с времената. и никакво бъдеще не виждам без тях…

концерт. ът. (за метълите и съдбата на западния свят)

всеки от тях се прикрива като нормален млад (дори да е на доста години) член на обществото - пропил се простак или пък интелигентен юноша. но, когато видят, че са сред свои, когато вечерта е тяхна, те свалят маските си и стават единно цяло - звяр… ех, защо не успях да се оттдам на емоцията…

01.12.2007 сл.Хр., около 20:00. земята, българия, варна, читалище “отец паисий” (бивше “маяковски”). зала с около 200 стола. една трета от местата са заети предимно с най-разнообразна паплач, облечена предимно в черно, предимно с дълги коси. шепнат си или се смеят на висок глас. притъмнява - само няколко пурпурни лъча светлина разкъсват мрака в залата. чува се вик: “йебаньеее!”. бурен смях и викове: “и бира!”, “и водка!”, “и хеви метъл!”. най-накрая “ренегат” излизат на сцената с гръм и трясък. два реда пред мен, дельо, хрис и джибрата правят седящо пого. възмутена, или пък просто загрижена за живота и здравето си, ем се премества през един стол от мен. опитваме да си кажем нещо, но следващата песен ни заглушава. след още една-две, тя си заминава (вероятно защото и аз станах да мятам коса). след няколко песни, две-три момчета (включително марто и джибрата) са се хванали да куфеят в малкото пространство между сцената и първия ред столове. присъединявам се към тях, вокалът ни стиска ръцете. между песните ту се прибираме по местата си, където мятането на коси продължава, ту оставаме отпред, като към средата на концерта вече се е събрала редица от към десетина души. джибрата си иска поздрав, след две-три песни вокалът го поздравява. и така, песен след песен… поканиха едно момиче на сцената, дадоха й китара да свири и й подариха албум и тениска… “дай нещо за пого!” “а сега, за пого и неговите приятели…” шегува се единият китарист. и като стана едно пого в пространство, широко метър и петдесет… егасимус! охраната ни кара да спрем да куфеем и да се отдалечим от сцената, но, между фойерверките, отново сме там, прегърнати през кръста, опрели по един крак на сцената, размахващи цялото си битие в такт с музиката. китаристът хваща акорд и ни дава да “свирим” - дърпаме жиците, както ни падне… за последната песен вокалистът хвана един по един няколко души, сред които и мен, и ни качи на сцената. ние пък, от своя страна, вдигнахме половината публика с нас… и пак се хванахме да куфеем. по едно време докопах wah педала на единия китарист и, докато той свиреше солото, се хванах да се лигавя… без да забележа, че ефектът е изключен. но - нищо, карай! и така, концертът свършва с половината публика на сцената… всеки крещи, колкото му глас държи… един по един, хората си тръгват. вземам някакъв сетлист за спомен от пода и завързвам някаква приказка със соло китариста, който се опитва да ме депресира и да елиминира конкуренцията с факта, че китарата се учи 18-20 години… (по-късно ми хрумна гениален тарикатлък в сми облог, с който да му взема едната китара, но… уви, късно. ако се бях сетил по-рано, щях да опитам) слизам си, китаристът взема кутийка перца и започва да раздава… вземам първото. отвън са се наредили за тениски и албуми. докато си преброя парите, са продали и последната тениска “L” и си заминавам. спирам се да си вържа косата пред витрината на някакъв ресторант, през която съм забелязал огледало. хората вътре се смеят. одзвервам им се за довиждане и продължавам нататък…

а с перцето се свири добре (: