от известно време хора се изплъзват покрай мен.
на мен ми е все едно.
на тях – не.
в разговорите с е. осъзнах какво искам.
искам да се бях родил три, или пет, или десет години по-рано.
като в случая на оня безумец дон кихот,
чиито единствени сведения за жадуваната епична епоха
- която вероятно си е била предостатъчно скапана -
са романтичните романи
така и моите са шепа думи, събрани оттук-оттам.
но нищо.
(и ром.)
балиго.
искам да съм оттогава. с
купоните,
рока,
кухарките,
чалгата,
тъмната стая,
наркотиците,
депресията,
истинските приятели,
истинските събития,
истинските спомени.
хищното 90-летие.
искам тревата да е на мода
искам воев да е жив
искам да бъда герой от сборник „таласъмия“,
и затова съм алегорията на сервантес.
консервантес.
ненавиждам настоящето, с уикипедията, скайпа, джиесемите, с емотата, с телевизия скат.
ненавиждам и стерилното, канадско бъдеще.
и това е защото ненавиждам себе си, защото не съм този, когото трябва да бъда.
когото искам да бъда.
искам, искам, искам, а-а-а
и все така заспивам
(и спирам да искам, забележете.)
дайте ми вятърни мелници, за да полетя с крилата им.
