седящи трупове!

представете си един хуманоид („човек“ не обичам да казвам, „индивид“ е неуместно). външният му вид е лесен за отгатване. характерна негова черта е, че всъщност не съществува, но успешно убеждава хората в обратното. на техен гръб. и тва е единственото нещо, в което може да ги убеди, тъй като методите му се състоят главно в повтаряне на несвързани фрази и обвинителни погледи.

по няква забавна ирония на съдбата ей такъв убитак ми е баща. със смях бих излял неговата кръв от вените си.

тва е. повече няма и не може да има.

а вчера беше толкова прекрасен ден… видях искрици светлина. не смятам да позволявам на някво зомби да ми ги отнеме, да ми отнеме това, за което съм се борил през последната година…

ей това не го очаквах начи. докато си пишех симфоничната песничка и усетих друг вид помия, тоя път зародила се вътре в мен. прилича на омразата. (все още не съм се научил да различавам своите чувства и това би могло да доведе до забавни за страничния наблюдател произшествия.) интересно е кога изпитвам това. щом става дума за нея, начи не е омраза, не може да е. мъка, мъкаааа. абе ум да ти зайде. моят отдавна вече е зашол, обърнал се е наопаки и се е зашил.

абе последните (единствените) няколко месеца от живота ми вероятно биха могли да предоставят достатъчно материал за интроспективен емо албум (: дет пееха фата, евридей ай прей фор дъ седнееееес, айс ар бляк, май троут фул ъ сикнеееееес…

if i’m a writer,
i’m a poet,
i might love you,
but never show it.
you should forget me
this is a long tour
and i’ll be back
but not in time
for