язък за барута (ирония на съдбата)

иде неизбежното.

“две години ти трябват”, рекоха ми, две години, и съм щял да се оправя. сега съм бил лапе. ми лапе съм. и не ща да се оправям, не ща да поумнявам по техните критерии.
и, теглейки им сочната българска майна, ето, че стигнах до точно това. поех по пътя, който мразя. а, ако взема да стигна твърде далече, за да се отклоня от него, без да съм запълнил празнотата в сърцето си, мога да считам (изкуших се да напиша “можете да считате”, ама кой ли го чете това) живота си за похабен.

творчеството вече не ми доставя щастие, нито дори удовлетворение. красотата съм приел за нещо обичайно. а концепциите за чувство, за дефектна, човешка преценка (каква ирония - а аз въобще не си правя труда да преценявам ситуациите, в които попадам), за обич и тъга, и безброй още, са ми чужди.

в ума - идиот, в душата - изрод. сляп и сакат.

и ми остава само да псувам, да псувам…

сплескване (летящ старт)

ето, че ставам едно цяло.
и чувството е странно, сякаш нещо в мен се е пробудило и се е прозяло.

все едно въздухът около мен
е влажен, оттука е топъл, оттам пък - студен.
и така - вече ден.

приемам
всичко, което съм бил,
всичко, което съм постигнал
и всяка грешка, която съм допуснал,
всеки завой, по който съм свил,
всичко, което не съм достигнал,
и всеки миг, който не съм пропуснал,
за част
неразделна
от това, което всъщност съм аз.

и, дори да не мога да бъда пред вас силният, умният,
който света и човека
за нищо ги няма, аз вече потеглих по тая пътека.
цяла пустиня оставих
зад себе си, спомних си всичко, което забравих.

избърсах сърцето от прах.
и живота посрещам без страх.