концертът на 1 ег

след като бях прекарал един училищен предиобед, в който най-приятното беше, че чалгарите в съседната стая пуснаха любимия ми „бай иван“ (-иване, пуснаха песен за тебе! -коя, бе? -ми „бай иван“!), а най-интересното – новата прическа на мани (аххахах), в пет без нещо хванах втората сто и осемнайска, която ми падна и се занесох в квартала на жоро от почивка, а именно в почивка, по-точно, в първа езикова гимназия „фредерик жолио-кюри“. вътре срещнах зийк (за втори път днес), аш и стан, които бяха дошли само за малко… хел ни се метна подобаващо на вратовете и след малко си запробивахме път с нея, мишел, лу и не помня кой още (а, спомних си – киро също, пламбето и досадния не знам дали и те, ама бяха в крайната дестинация; затва пък калекс предпочетоха да останат отзад) към първите редове, където видяхме анто с бас и сини цайси, славея с къса коса и още разни екземпляри. дара метна зъл поглед :D

концертът беше нашарен с кви ли не кретении (даже към края се сетиха да изгасят част от осветлението), а хел и киро бяха последни. хел, като една себеуважаваща се хел, още в самото начало се паникоса, нали, както си му е редът… после й дадох едно мое листо за късмет, но дръжката му се скъса…
двама пича – ники с клавир и един с китара хванаха да свирят разни добре познати мотиви и аз като заразмятах една ми ти коса, като взех да се излагам… външните наблюдатели после твърдяха, че хората са снимали мене вместо тия на сцената. тва не щото бях толкоз интересен, ми щото пичовете си свиреха адски добре, ама звукарят яко им беше осрал всичко и звучеше, все едно дигат шум на поразия.

предпоследната песен половината народ я взе за последна (ми нищо чудно, тя беше няква такава протяааааажна, финализираща) и се изнесе. пропуск. междувременно еск дойде и подбра сума ти народ – калекс, мани, ани, ивет и прочие. хел и киро се възкачиха на сцената, сингбекът се завъртя (мислех, че е тоя, който аз направих, но досадния и пламбето се оказа, че бяха направили по-добър) и като се разтанцуваха, па като запяха… преждеспоменатите танцьорки ги нямаше, киро не беше с костюма си, но… стана адски, ама адски добре. беден ми е речникът на суперлативи да опиша колко адско стана… искам като баба гйоца да владея думите, ама нъцки, изгубих го и тва умение някъде по пътя…

после, след като за пореден път употребих умението си да ставам невидим в автобус, отидохме на кафе в „скарлет“. оттогава допреди малко, когато майката ми се изхрачи върху душата с разговори за безсмислици, ме държеше една такава лекота…

лекота, лекота, ама безцветна бе дееба…

сбъркан (тоя път – не аз)

д. н. не е у ред… сега ми хрумна къв е сбъркан и реших да го напиша. ако по някаква случайност чете, здраве да е :D начи, нямам нищо против момчето, но… просто му е сбъркано мисленето. гордее се, че е III генерация музикант… не знам, това, че се занимаваш със същото нещо, с каквото и още двама души, не ми се струва повод за особена гордост. още повече, след като гореспоменатите са те отгледали с него. и, освен тва, си един най-обикновен юноша, с живот, запълнен със сума ти младежки грижи, ама не ония романтичните за приятелството, любовта, идеалите, вярата и прочее, ами тия, модерните. дето не запълват душата ти, но заемат място в нея. и за музиката не остава място… имам чувството, че за тоя тип китарата въобще не е важна, което ме изкарва от нерви, понеже е адски добър. пък с гадния му характер става егаси. въобще не виждам искрата на твореца у него и тва е.

е, поне в. си намери човек със сродни идеи. и вълкът сит, и агнето цяло. пожелавам им много творчески успехи и да изнесем с тях концерт на една сцена :D

много хаотичен пост.
а мира ме плаши. светлината на „нейното ново аз“ ми се струва, че ще бъде ослепяваща.